Gourmet troubles

Май е време да си поговорим за заведения. За добро или за лошо те се превърнаха в неразделна част от ежедевието ми, защото, както се казва, трябва да се яде и това си е. Ако ме видите, ще си кажете, че това определено не е най-основното ми занимание. Яденето, де. Ама все пак се случва по около три пъти на ден. Не е за вярване, хм.

Според Сократ, май той беше, ние не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем. Че ядем, за да живеем е вярно, но и си прекарваме половината от живота на масата. Така че темата не е за пренебрегване.

Тъй като не се намираме в крайно изгодното положение на маймуните от джунглата, които се снабдяват с банани направо от клона, е хубаво да поразсъждаваме върху психологията на хората от ресторантите. Според моите наблюдения те са решили да ни прехранят. Може и да са много загрижени за нашето оцеляване, но на мен ми се струва, че кощунствено разхищават ресурси в стремежа си да ни накарат да си платим повече. Малко са хората, които имат физическата възможност да погълнат половин кило спагети, огромна буца месо, която се нарича пържола, гигантска купа салата или 500 грама пържени картофи. Изобщо не става въпрос това да стане наведнъж. Всяко по отделно си е достатъчно много, дори и салатата. Много съм си блъскала главата над въпроса защо, по дяволите, не предлагат порции на половината. Напълно достатъчни са, за да се нахрани човек, а и освен това може да поръча няколко неща, които му се хапват, а не само едно.

По принцип хората казват, че в София е скъпо. Действително ще ви се стори така, ако не се замисляте как стоят нещата. Цените биха били доста приемливи, ако количествата също бяха в нормата. Но те принуждават да поръчваш големи количества, като същевременно си плащаш за тях подобаващо. Като няма как да го избегнеш, го правиш, но това те дразни. Особено ако си нямаш собствена кухня, в която да си сготвиш. Признавам си, че на мен това определено не ми е силна страна, но все пак не съм чак толкова за оплакване.

Разконспирирахме ги гадните ресторантъори:) Сега подмолният им план е вече разкрит, ама какво от това? Пак ще си ходим преяли и с празно джобове. Това последното беше много смешно:))

Да ви е сладко!

Не ми се слуша вече!

Излишно е да казвам, че когато ми е писнало от нещо, го игнорирам. Не за друго, а за да не ме изнервя. Следвам принципа на спокойтвието. Когато човек е уравновесен, се справя по-добре с проблемите, а и живее по-дълго. За добро или за лошо прецених, че не е особено мъдро да вървиш срещу течението, когато времето и мястото не са подходящи. Спирам със съветите за пълноценен живот без загуба на енергия и продължавам по темата.

Какво игнорирам днес? Всъщност го правя от доста време. Някои хора ще кажат, че е направо безотговорно и крайно недопустимо, но днес не искам да чувам нищо за ЕС. Просто не можете да си представите колко ми е писнало да слушам всякакви неща на тази тема. Толкова ми е писнало, че дори не мога да се зарадвам на великата новина, че най-сетне ще ни приемат.

Великата цел, за която всеки беше готов да си продаде душата на дявола. И заради която в моите очи страшно много хора загубиха и последна капка достойнство. В името на благото. В името на престижа да се наричаме “европейци”. Това толкова ме обижда. Сякаш сме някакви диваци, които живеят в колиби и землянки и говорят някакъв неразбираем първобитен език.

Заветната цел...За нея политици подсмърчаха дълго време, защото им беше тежко, че не може да се случи както на тях им се иска. А после проливаха сълзи на радост от новината, че най-сетне усилията им се увенчават с успех. Как можеш да се радваш на нещо, което ти е отнело достойството, за мен е непонятно. Малко ли обиди отнесохме, малко ли компромиси направихме със себе си, за да се харесаме на когото трява?

Днес аз не се радвам на големия успех, защото не мога да преценя дали целта е оправдала средствата.
И въпреки всичко смятам, че ние все още не сме узрели за целта. Мисля, че ЕС ще направи огромен компромис с нашето приемане. И няма да бъде честно спрямо тях самите.
И накрая малко надежди за светло бъдеще. Ще се оправим, бе хора! Ще си върнем достойството, ще ни уважават! Само да влезем. Веднага!

Сложно е да го кажеш просто

Някога много обачах абстракциите, но това се промени до известна степен. В последно време ги използвам, ако искам да объркам някого или просто да го тествам колко бързо се ориентира. Дали може да разсъждава извън обозримото. Дали притежава чувтвителност за неща извън неговата екзистенция.

Честно да ви кажа горното не мога да го кажа по-просто. Убийте ме, линчувайте ме, обвинете ме в снобизъм, ама не мога. Мога да го кажа и по-сложно. Но по-просто не мога. Бихте се гордяли с това? Не и аз.

Някога бих. Но сега не. Може би сега уважавам повече хората.
Смисълът на всичко това е, че понякога се налага да говорим на прост език. Все още си мисля, че мога да изразя себе си абсолютно точно само при положение, че използвам точни термини, разнообразни думи, а понякога и непознати за другите. Смея да твърдя, че съм права за това. Така го чувствам. Права съм, но не е правилно.

Мога да кажа вместо сложен- комплициран. Вместо прост- профанен. Но често си мисля, кому е нужно това. Защо нещо трябва да е канцелирано, а не спряно или екзистенциално вместо житейско? Ще се учудите ли, ако ви кажа, че литераторите поправят такива “грешки”? Сменят простото със сложно, защото езикът се “профанирал”. Някои биха казали, че по сложния начин нещата стават много префърцунени. Да, стават, ама не префърцунени, а научни, биха казали други. Аз питам защо това трябва да се превръща в стандарт? Не можем ли да говорим както си искаме, същевременно да ни разбират и да не изпадаме в ситуация на грешка? Аз нямам проблеми със “сложните” думи. Обичам ги, защото хората се впечатляват от тях. Следователно имам два редуващи се проблема. Ако не съм си преценила аудиторията говоря сложно и хората ме вземат за “много важна”. И обратното. Особено за писането. Ако пиша така, както биха ме разбрали повечето хора, не става, защото е “профанно”.

На кой му пука! Това, което пиша сега даже и мен не ме вълнува особено. Просто заговорих, за да знаете, че понякога хората се чудят за странни неща. На мен това ми хрумна докато вървях по улицата. Взех да си мисля как да обясня на някои прост човечец какво е PR. Като взема да му разправям, че управлявам публични репутации да не би пък той да ме разбере за какво му говоря?! Тук литераторите щяха да кажат: има разминаване на кодовете и филтрите, през които хората възприемат света, бла, бла, бла.
Само като си помисля, че и аз говоря така понякога, направо ми става лошо...

Из дневниците на един студент

Това са просто някои мисли, които ми манават през главата, когато си мисля как да организирам бита си. Макар да имам “удивителната” способност да изключвам сетивата си за неща, които не ми харесват, с времето идва щастливият им час, за да ме тормозят. По принцип. Но принципите на нещата понякога не са това, което са. С малко хумор и ирония всичко разцъфтява, а и животът става по-приятен. Уверете се сами.

!Първи впечатления след дълго отсъствие.

Мислите си, че сте оставени на произвола на съдбата, щом живеете в Студентски град. Грешите. Мен ме изненадаха много приятно. Отключвам си стаята и мисля, че нещо съм се объркала. Номерът на врата е същия, но стаята е друга. Направили са ми ремонт. Безплатно от блока. Е, как да не се почувстваш специален? Хората се грижат за теб. Въпреки че стаята ми беше в доста добро състояние, новите тапети, балатум, по-белия таван, врати и прозорци определено променят нещата. Най-наложителното не са оправили. През зимата отново ще топлим космоса със зеещите си прозорци, но нищо, имаме си нова стая!

Това, което ме радва най-много е решението на един абсурд. Не знам дали сте забелязали един голям пропуск на човешката мисъл. Пътеките, които свършват в небитието. Вървите си по една пътечка, асфалтирана, и изведнъж изненада! Тя свършва в калта, не за друго, а за да ви провокира да си размърдате мозъка. И краката. Хайде всички обратно! Нова обиколка.
Та коварната пътечка, която използвам най-често вече е с плочки. Направо се чувствах като кралица, когато стъпих на нея! Отново се чувствам специална:)) Толкова малко му трябва на човек, за да е щастлив!

!И едно откритие.

Магарешките бодили са много упорит плевел. С голямо неудоволствие забелязах, че са превзели всичко. Изглежда е имало някакъв отчаян опит да премахнат бурените зад блока, като ги запалят. Другите са изгорели, магарешките бодили са останали.
Още на пролет се чудех защо никой не си прави труда да окоси двуметровата застителност в Студентски град. Може би не искат, защото се надяват тя да скрие боклука в градинките, както го прави снегът през зимата. Тъпо.
Мисля си, че ако повечето хора не смятаха, че имат по-значими проблеми от гадната трева можеше да си сформираме една ССББ. В превод: Студентска Служба за Борба с Бурените. Ще си купим няколко коси и ще ги обезглавим тия бурени! Обаче повечето хора смятат, че това не е тяхна работа и може би са прави. Но като никой не се заема, какво, да ни превземат ли?

Кибик брадър. Отново!

Вероятно вече сте схванали идеята на моя блог. Дори и да не е absolutely distinguishing one все пак е уловима. Покрай всичко останало ми ще, ама много ми се ще, да говоря за стойностното и долнопробното, дразнещото и приятното, абсурдното и логичното...и т.н. Също така имам едно огромно желание. Положителните неща да бъдат повече. Ама как да стане, като нещата, които се случват, не го позволяват. Последното “събитие” също. Какво да ви кажа...тоя Big Brother не ми харесва и това си е!

Ако искате да затъпеете, гледайте най-дезинформационното предаване в ефира. Аз така го определям. И освен това изобщо не ми се връзва reality концепцията му. Това изобщо не е реалният живот. Гледаш някакви хора, затворени в клетка как полудяват и им се отключват най-първичните страсти. Не го разбирам този стремеж да следиш с фанатичен трепет последните клюки от къщата. И какво от това като знам, че еди кой си е изял две пържоли, а друг му се е скарал, че не си е измил чинията?! Полза никаква. Не разбирайте, че непременно смятам, че трябва да има полза във всичко, което гледам, слушам, чета или правя. По-скоро смятам, че забавлението от подобни предавания многократно отстъпва на вредите от тях. С какво ще ви навреди ли? С постоянното промиване на мозъка, с кофти сцените на агресия и дребнави свади. Със сигурност бих се сетила и за още, ако не вредни, то поне безполезни неща.

Странно ми звучи твърдението, че участниците са представителна извадка на българското население. Аз поне виждам вътре само нестандартни личности с девиантно или полу-девиантно поведение, “настанени” там само заради възможността да предизвикат скандал. Всъщност на това основно се разчита в предаването. Някой да се сбие, да се скара, да изръси някоя простотия. А пък ако някой се навие да прави секс в къщата това веднага се превръща в сензация. Просто не съм предполагала, че воайорството е разпространено в такива мащаби. То е типично почти за всеки, но нищо не може да ме накара да се зомбирам пред телевизора, за да гледам как някакви хора мачкат завивките.

През по-голямата част от времето “съквартирантите” дремат, излежават се, общо взето кибичат. Затова така съм модифицирала името на шоуто. Може да е поради липса на пространство. Все едно. Важното е, че гледаме хора, които не правят нищо, а с времето се отказват и да мислят и залагат на затлъстяването. В началото всички се опитват да създадат впечатление за хора, които “ежедневно се занимават със спорт”. Но ентусиазмът много бързо им минава. Всъщност мисля, че летаргията им е заразна. Отразява се и на зрителите. Особено ментално.

Ако ви харесва шоуто, гледайте си го. Може пък да сте открили нещо стойностно. На мен обаче засега ми е невъзможно да намеря такова нещо. Така че всяка вечер около осем часа смятам да се занимавам с нещо друго.

Знам колко струваш!

Рискът вече е непознато нещо. Не е нужно да се чудиш какво те очаква утре. Ще си вземеш ли изпита, ще ти дадат ли заплата, ще те сгази ли кола...Всички тези терзания вече са излишни. Живейте си спокойно! Оракулът знае всичко. И ще ви го каже.

Това е поредната глупост, с която се сблъсквам почти всеки ден щом си пусна телевизора. Отвсякъде ме атакуват “врачки”, които искат да ми предсказват бъдещето. Ама аз не искам! Ама как така? Офертата е толкова изгодна? Само срещу 2.40 лв. с ДДС те вкарваме в дълбините на неизвестното. Не е за изпускане!

Всяка музикална телевизия ще ви предложи неустоимата оферта, за която говоря. И то в безброй варианти. Ще ти гледат на телефонен номер, на име или на там каквото им провокира свръхестествените способности. Само се чудя дали има толкова загубени хора, че да се хващат на това. Всъщност вече не се чудя, защото разбрах, че такива почти не се срещат. Как ли? Просто се загледах в смс-ите, които вървят на екрана. Едни от най-честите запитвания са “Ще бъде ли дипломната ми работа високо оценена?”, “Ще си намеря ли работа в Пловдив?”, “Днес ще дават ли заплати?”, “М знае ли за комшийката?”, а всяко момиче/ момче, според авторите, нарича гаджето си “бебето”. Почти никакво разнообразие не е настъпило през последните 2-3 месеца. Да не споменавам, че хората още се питат дали Люси ще дойде с тях на море.

Смс-врачките изглежда взеха да се усещат и измислиха други формати на услугата. Напоследък срещам т.нар. “звездата в мен”. Пращаш си името и ти казват на коя звезда приличаш. Ама какво ме интересува дали приличам на Азис! Всъщност следващия път като ги попитам сигурно ще ми кажат, че приличам и на Памела Андерсън.

Ама последното, което видях направо ме разби! Името ти казвало колко струваш!!! Изписват ти цената в евро. Повечето са в хиляди и милиони. Да не се депресираш, че си евтин. Имам странното усещане, че щом се казвам Станислава трябва да съм доста скъпа...Не че се продавам. Аз съм безценна.

Механизъм на трансформацията. Или как Теди стана Андреа.

Даа... за пореден път се потвърждава тезата ми, че в тази хубава, китна страна всичко е възможно. Или както се казва anything is possible. Неща, за които си мислиш, че са трудно достижими, стават невероятно лесни, когато разполагаш с достатъчно парички и “отзивчиви” хорица. България без съмнение е “страната на неограничените възможности”. Жалко, че повечето от нещата, които се случват са бледо копие на реално заслужавищите внимание или просто един фарс.

Не е лесно да си девойка в разцвета на младостта си и татко ти да е “богаташ”. Господи, та животът ти е толкова скучен! Безкрайното висене по кафетата денем и уморителните ходения по заведенията нощем запълват цялото ти време, че дори нямаш минутка да си помислиш какво искаш от тоя живот, да му се не види! Нейде между часовете, в които си заета да развиваш “шеметната” си манекенска кариера и разсъжденията върху екзистенциалния въпрос “дали роклята за абитуриентския ми бал бе достатъчно актуална, когато я носих миналата година?” изпадаш в трагичната пропаст на скуката. И какво да правиш в тази безизходица, когато дори новите ти дрешки не могат да те развеселят? Обаждаш се на татко си естествено! Той винаги знае какво му трябва на милото му детенце.

Разбира се, единствената идея, която ти е хрумвала от доста време насам, е невероятна! Ти си решила да правиш кариера! Ще станеш фолк-певица! Че какво друго да станеш? Имаш достатъчно перверзна физиономия, която в съчетание с един силиконов бюст и изкуствена коса ще те направи новата секс-бомба на фолка.

Татко веднага завърта един-два телефона и готово! Всичко е уредено. Ти естествено не можеш да пееш, но какво пък, нали за това са съвременните технологии. Те могат всичко. Като всяка прохождаща звезда теб никой не те знае и затова се намира един интернет портал, който да те лансира в рубриката си Life.

И за финал- името ти е твърде обикновено. Каква е тая Теди? Звучи ми като плюшено мече. Ти си секс-бомба. Трябва ти нещо екзотично, префърцунено, претенциозно. Фамилията ти ще свърши работа. Ти си Андреева, значи ставаш Андреа! Днес те кръщаване и те приемаме в свещеното лоно на поп-фолка. Бъди благословено, чадо!

Как всички станаха "батковци"

Става въпрос за една от онези думи, които аз наричам паразитни. Обръщението “бате” и разните му вариации от сорта на “батко”, “батенце”, “братле” и т.н. са едни от най-дразнещите елементи в речта на даден човек. Не мога да съм съвсем сигурна от къде стана толкова популярно това обръщение, но имам известни предположения. То си битува отдавна в речта, но ми се струва, че стана особено популярно след като беше така брутално експлоатирано от Ники Кънчев като водещ на един от сезоните на Big Brother. Явно не е било по сценарий, тъй като се прехвърли без изменения и в “Стани богат”, което иначе претендира за предаване с интелектуален привкус.

Какво да ви кажа...въпросната дума си е чиста цигания. Нещо като “како”, “каке”,”какичке”, които се използват без оглед на възрастта. Сигурно има нещо почтително в тях, но мен не ме обземат такива мисли, когато някоя мургавелка, видимо по-голяма от мен, е решила, че може да ми измъкне някой лев. Не че имам някаква жестока хронична непоносимост към циганите, по-скоро това може да се каже за “бате”-то.

Имам си известно обяснение защо тази дума е толкова активно употребявана от някои хора. На тях просто им е ужасно беден речникът и се чудят с какво да запълват паузите между думите. Много по-лесно е да кажеш “Играя си аз на War Craft, братле, и гледам, братле, оня до мене, братле, кво прави, братле...” Може пък и мисълта да им тече прекалено бавно и просто запълват въпросните паузи, за да имат време да помислят.

“Бате”-то може да се окаже и начин да почувстваш събеседника си по-близък. Но ако беше така, компанийките от момченца-тийнерждърчета да са се сближили толкова много, че...да стане опасно. За тях самите. Ако ме разбирате.

Паразитните думички са много дразнещо нещо. Но “бате”-то е достигнало до главозамайващи мащаби. Не навсякъде в България е толкова популярно, но в София положението е плачевно. И селско. Препоръчвам на хората да се поотучат от въпросната думичка, защото речникът им може да им изиграе лоша шега. Няма да им лепя етикети, но да си знаят, че е много дразнещо някой да те нарича “братле” или да слушаш как някой го наричат “братле” на всеки две секунди.

Спам по обикновената поща

Освен че не можем да се отървем от него в електронните си пощи, сега е трудно да го направим и в обикновените. Ето един случай, илюстриращ инвазията на директния маркетинг в България и някои въпроси, засягащи личната неприкосновеност.

Вчета в пощата си получих писмо от Рийдърс Дайджест България, което съдържаше един куп рекламни материали, които ме агитираха да си поръчам новата им книга. Що се отнася до книгата, няма проблем с нея. Хубава е и бих си я купила, ако преценя, че в момента имам нужда от нея и ми се дават 40 лв. Първоначално обаче ми беше доста трудно да разбера за какво става въпрос. След като внимателно изчетох десетките листчета и брошурки в плика установих, че ме канят да участвам в някаква томбола, организирана от издателството. Всъщност не се изразих правилно. Не ме канеха. Уведомяваха ме, че съм достигнала успешно до третия, последен кръг. Дали уведомяваха точно мен не е ясно, тъй като писмото беше адресирано до живущия на посочения адрес, т.е. това може да съм аз или някой от родителите ми.

Веднага се замислих как тия хора са стигнали до адреса ми при положение, че аз не съм им го предоставяла по никакъв начин. Дали това не е нарушение на правата ми по Закона за защита на личните данни. Направих малка справка и се оказа, че това Е нарушение, тъй като никой няма право да експлоатира личните ми данни без мое съгласие. А аз такова не съм давала. Разрових се още малко и установих, че въпреки всичко те не са нарушили закона. Интересно, но факт. След като писмото не било адресирано до конкретна личност, не били споменати име, ЕГН и друга информация относно конкретно лице адресантът не бил в нарушение. Аз обаче се питам от къде, по дяволите, са се сдобили с адреса ми, който даже бил участвал в пресявка, за да достигна до финалния кръг. Един възможен отговор е: от телефонния указател. Лесно и просто.

Е, няма спасение значи! Хем те си осъществяват безнаказано директния маркетинг, хем на мен ми пълнят пощата с глупости и отнемат от времето ми. Не са пропуснали да ме уведомят, че мога да поискам адреса ми да бъде изтрит от листата им за пращане на “хартиен спам”. Всичко е легално!

Но има все още нещо обезпокоително. Ако реша да се включа в томболата и изпратя материалите, необходими, за да участвам “ аз свободно и недвусмислено заявявам, че съм съгласна името и адресът ми да бъдат обработвани от “Рийдърс Дайджест” ЕООД, както и от упълномощените от “Рийдърс Дайджест” ЕООД лица на територията на България и Европейския съюз, с цел търговска информация, маркетинг и реклама. С настоящото давам разрешение личните ми данни (име и адрес) да бъдат прехвърляни от от “Рийдърс Дайджест” ЕООД на други администратори на лични данни...”

Това е грубо! Аз така го разбирам: мога да упражня правата си по ЗЗЛД, ако не се включа в томболата. Ако се включа, не мога да предявя претенции и те ще аксплоатират личните ми данни. Има и друг вариант- участвам в томболата, съгласявам се с условията и след това им се противопоставям. Толкова е абсурдно. Погледнете само с какви неща ни занимават, че даже съм седнала да пиша и това.

До скоро в България нямаше директни маркетингови проучвания. Не ти се обаждаха по телефона, не ти пращаха ласкателни писъмца, а сега и с това трябва да се занимаваме. Честно казано се съмнявам, че дори да си барикадирам личните данни отвсякъде ще ми ги оставят намира.

Чувствам...

Обичам началото на есента. Слънцето е някак си...нежно. Топли те благосклонно с лъчите си, без да прежуля кожата ти или да те ядосва, че не го усещаш. Това е просто един следобеден ден в началото на есента. Когато морето е вече далече, но небето е все още така прекрасно синъо. Спокойно е. Божествено спокойно. Котката спи блажено на терасата, стоплена от слънчевите лъчи. Потънала в сиеста, с удоволствие мърка под ръцете ми, които я милват бавно по козинката. В никой друг сезон не бих била така убедена, че безметежното спокойствие е възможно. Тихо е. Вдъхновяващо тихо. Чувам само шумоленето от листата на черешовите дървета. Не ми навяват тъга, защото са все още живи, зелени са. Чувствам се щастлива. Вътрешният ми ритъм някак странно усеща промените. Есента ме изпълваше още докато чувствах морския пясък под краката си. Странно. Тая божествена меланхолия ме кара да се чувствам така истинска. Търпелива съм, макар вътрешно да очаквам непрестанно нещо. Винаги е така в началото на септември. Очаквам скоро нещо да се промени, ако ще това да е просто едно загръщане с мек шал. Септември е винаги едно очакване, но никога разочарование от нещо неслучено.

Какво искат жените?

В един град отворили магазин за мъже. Такъв, в който се продават мъже и всяка дама можела да си избере половинка срещу определена цена. Единственото условие било да не се връща обратно, ако се е качила на следващ етаж.

Веднъж една много симпатична млада госпожица, изглежда решила, че й е време да си намери мъж и го посетила със съответната цел. На първия етаж се продавали "мъже, които обичат децата". Но тъй като магазинът бил на 6 етажа, почти никоя жена не се спирала там, а продължавала нагоре. Нашата госпожица също. На втория имало "мъже, които обичат децата и изглеждат добре". Тя обаче се поогледала и се качила на третия, където имало "мъже, които обичат децата, изглеждат добре и са богати". Дамата преценила, че ще й бъде от полза да погледне и на следващото ниво. Останала приятно изненадана, когато открила, че там може да се сдобие с "мъж, който обича децата, изглежда добре, богат е и помага в къщи"! Това до известна степен я удовлетворявало, но оставали още два етажа, а там можело да има още по-приятни екземпляри и продължила...Петият етаж я очаровал. На него се предлагали "мъже, които обичат децата, изглеждат добре, богати са, помагат в къщи и обичат жените си до полуда". Какво повече да иска една жена!!! Младата госпожица помислила..."Щом тук има такива прекрасни мъже, какво ли остава за последния етаж!" И се забързала нагоре. Но колко изненадана останала, когато стигнала там! Помещението било празно, а на една масичка била поставена бележка: "Вие сте посетител 31 506 721".

След време в града отворили същия магазин, само че в него се продавали жени. На първия етаж имало "жени, които готвят добре", на втория- "жени, които готвят добре и правят страхотен секс", а на следващите никой не знаел какво има, защото нито един мъж не се бил качвал там!

Изводът от тази интересна историйка е очевиден. Жените са ненаситни. В случая е обнадеждаващо, че си намират майстора, но незнам дали в действителност е така. Струва ми се, че неистина някои заслужават да останат с пръст в уста. За радост на мъжете. И не само на тях.

Историята не съм я измислила аз. Срещала съм я в две списания досега. В едно женско и в едно мъжко. Преразказвам ви я, като съм променила някои неща. Дано да ви е харесала.