Има хора, които не са особено интелигентни, но пък все пак са зрели. Има и такива, които, обратно на тях, не са чак толкова зрели, но затова пък са интелигентни. По природа да речем. Но повярвайте ми, няма нищо, ама нищо по-лошо от съчетанието на нисък интелект с ясно изразена незрялост!
Или може би има? Е, разбира се точно когато си мислиш, че всички възможни лоши комбинации са се изчерпали се появява още нещо. Какво да се прави- явно законът на Мърфи действа. Представете си анти-интелект + анти-зрялост + комплекс за малоценност... кофти, а?
Сигурно помните, че като деца драскахме разни неща по чиновете си в училище. Името на някое гадже, любима група или просто се подписвахме нестандартно. Хората продължават да го правят, но вече пишат по-различни неща. Просто пример: “..... е хомосексуалист”. Все едно кой и за кого го е написал. Важно е, че е на 20 или малко повече години.
Може би се чудите защо говоря за това или всичко ви изглежда малко абстрактно. Много просто: от едно такова надписче разбираш много обезпокоителни факти и тенденции. Представете си само колко жалко е, че хората не могат да изразят чувствата си открито, а го правят анонимно и използват грозни епитети. Мен поне това ме връща отново в детските ми години, когато хората, които мразеха някого изразяваха това с гадни надписи. Да, омразата е нормално човешко чувство, но сега няма да си говорим за това. Ще си говорим за това, че тогава бяхме на 12-13 години, а сега сме на повече и се предполага, че сме установили възможността да комуникираме по нормални начини.
Представете си само, че обектът на лошите чувства, за когото е предназначено споменатото надписче дори не се е намирал в непосредствена близост, когато то е било сътворено. Учудва ме невероятният катексис в случая, т.е. интензивността на чувствата, които пишещият генерира спрямо своя обект. Предполагам се сещате, че става въпрос за личностна неосъщественост.
Обикновено хора, които избягват сблъсъка със своите опоненти страдат ужасно много. Не могат да изразят себе си, а неприятното чувство ги гложди ден и нощ. Чудят се как да изкарат агресията си и го правят по най-абсурдни начини, например драскат по банките във факултета или на други места. Под повърхността на този на пръв поглед съвсем незначителен факт се крият голяма уязвимост и множество комплекси. Такива хора сякаш вътрешно крещят: “Мамо, искам да стана успял бизнесмен/ известен актъор/ водач на масите/ политик..., но не съм, не съм, не съм!!!” Както можете да забележите, психичните феномени на пръв поглед може да нямат нищо общо, но в действителност да се изнанадате колко обвързани са те.
Така че, струва ми се, идиотските надписи крият личностна нереализираност и нереализирана агресия. Което, мисля, е белег за тотална незрялост, а може би и слаба интелигентност.
Какво е лошото? Лошото е, че с големите си амбиции и някои качества или възможности, които им се предоставят, такива хора успяват да се домогнат до някои постове. Да речем административни. С това можем да си обясним агресивността и липсата на обноски у много такива служители. Само не им давайте да стават политици, на където са се засилили някои представители на модела анти-интелект + анти-зрялост + комплекс за малоценност. Защото комбинацията на споменатия модел с власт е пагубна. Повярвайте ми!
Мисля, че ще бъде много полезно за цялото ни общество да се въведе психо тест при подбора на кадри. Ако ще да кандидатствате за чистач, добре е да минете подобен тест. Така спестявате много нерви и пари на гражданите. Помислете си. Внимателно. Ако не можете, просто отидете на психоаналитик.
сряда, юни 28, 2006
вторник, юни 20, 2006
Creative team in action
Да, да, да! Такъв е лийдът на една позната реклама. Да, да, да! На хората им е писнало от реклами. Да, да, ама не съвсем;)
Мина изпитът по реклама и трябва искрено да призная, че съм впечатлена от креативността на моите колеги- 1-ви курс, PR, СУ. Имаше невероятни идеи. Това беше най-дългата рекламна пауза, която съм гледала през живота си. Макар, че хората го смятат за особено досадно, този път не беше така. Както се изрази Кафтанджиев: оценките по шестобалната система не стигат, за да оценят креативността и огромното желание. Затова пишеше шестици с по 2 и 3 плюса. 6+++!
Супер нестандартни неща, добро изпълнение и изключително идейни. Истински creative team.
Очаквайте снимки.
Мина изпитът по реклама и трябва искрено да призная, че съм впечатлена от креативността на моите колеги- 1-ви курс, PR, СУ. Имаше невероятни идеи. Това беше най-дългата рекламна пауза, която съм гледала през живота си. Макар, че хората го смятат за особено досадно, този път не беше така. Както се изрази Кафтанджиев: оценките по шестобалната система не стигат, за да оценят креативността и огромното желание. Затова пишеше шестици с по 2 и 3 плюса. 6+++!
Супер нестандартни неща, добро изпълнение и изключително идейни. Истински creative team.
Очаквайте снимки.
вторник, юни 13, 2006
Chalga beat
По природа съм толерантен човек, но когато нещо трайно ми действа на нервите не мога да издържа да не го заклеймя (справедливо/несправедливо? преценете сами...)
Всеки сам избира какво да слуша, какво да гледа...научаваш къде са хубавите неща, къде са лошите и не си навираш носа там, където не те кефи.
Аз специално не превключвам чат-пат на чалга канала, гледайки нещо друго, за да си сверявам часовника с най-новите супер актуални тенденции в “поп-фолк стила” или пък да изплакна очички в нечии прелести.
Именно поради тази причина не искам да ми ги натрапват по всячески начин. А това напоследък става чрез разни реклами в автентичен стил. Незнам защо някои рекламисти си мислят, че такава комуникация работи. Вярно, може да работи за определени потребителски групи, но определено дразни други. Ще кажете, че с всичко е така. Да, но не съвсем. Защото чалгата е едно от нещата, към които настроенията са особено крайни. Тези, които я харесват си я слушат и това им доставя известно удоволствие, но тези, които действително не си падат по нея, не си падат и това си е. За да стане по-ясно, ето един прост пример: ако не харесваш такава музика и някой ти я пуска в някакъв вид обществен транспорт може буквално да те вбеси, особено ако не си в настроение. Толкова ти дразни слуха, че не можеш да не обръщаш внимание. От друга страна, на любителите на поп-фолка им е все едно- чалгичка хубаво, радио с “най-новите хитове”, не чалга, пак добре. Е, кажете ми кой е оптималният вариат? Очевидно радиото. И едните доволни, и другите също.
Рекламата по нищо не се различава от посочения пример. Е, не може ли да я концептуализират по някакъв неутрален начин? Явно не може. Зная, че когато се излъчва в национални медии няма как да я таргетират добре. Ще я видят и благосклонни, и нетолератни. Неприятното в случая е, че реклами от подобен тип взеха да се роят напоследък. Та взех да се замислям дали наистина това родно явление, чалгичката, е толкова популярно, дали наистина е толкова поп, а? Някои ще кажат, че голямо откритие съм направила. То истината всички си я знаят. Знаят, но разбират ли? Присъствието на “чалга звезда” взе да става гаранция за успех и висока посещаемост на което и да е събитие. Сериозно, малко са социалните кръгове, където този подход не действа. Само не мога да разбера какво толкова привлича хората.
Много е дискутирана тази тема, но все пак едно малко обобщение. За някои привлекателно е зрелището- толкова ли са готини кючеците в крайна сметка не мога да разбера?! Или пък външността на певиците- пълен боклук! Пошлост, показност, граничеща с вулгарност. Абсолютно долнопробно порно! Да не говорим, че всички се изредиха да си правят всевъзможни пластични операции. Гърди, устни, скули- напомпали са се до такава степен, че приличат на гъби. Изкуствени коси, мигли, тонове грим...какво още те си знаят. И това ми било еталон за красота! 0 % естетика. Да им имам първичността на някои български (изобщо балкански) мъже, че да ги харесвам.
Каквото ще да пеят, но с такава визия не мисля, че мога да им стана почитателка. Но в случая не мисля, че има противоречие. Визията е в абсолютен унисон с техния “репертоар”. Песни с елементарна мелодия, още по-елементарен текст, в който единствените и затова свръх експлоатирани мотиви са “любов”, “раздяла”, “болка”, “омраза”, “отмъщение”...колко сърцераздирателно! Направо като в латиноамериканска мелодрама. В последно време текстовете им май еволюират, защото в близкото минало се пееше за коли, руси мацки и мобифони:))) От материални ценности се прехвърлиха на постматериални. Нима нашето общество се е издигнало икономически толкова много, че да може да си го позволи?! Сигурно някой чичка от село с радост си припява чалгичка, докато си брои пачките...идилия.
Оставете го чичо от село, ама жалкото е, че в Студентски град е пълно с кръчми и други заведения, където пускат приоритетно такава музика. Я, по-добре ги зарежете и тях, там нямате работа. Още по-отчайващо ми действа това, че хората си я пускат в къщи, слушат си я докато вършат нещо друго и още по-важното- когато са абсолютно трезви. Склонността ти да я слушаш рано сутрин на абсолютно трезва глава е истинският критерии за това дали ти харесва.
Искрено се надявам да не е така...
Всеки сам избира какво да слуша, какво да гледа...научаваш къде са хубавите неща, къде са лошите и не си навираш носа там, където не те кефи.
Аз специално не превключвам чат-пат на чалга канала, гледайки нещо друго, за да си сверявам часовника с най-новите супер актуални тенденции в “поп-фолк стила” или пък да изплакна очички в нечии прелести.
Именно поради тази причина не искам да ми ги натрапват по всячески начин. А това напоследък става чрез разни реклами в автентичен стил. Незнам защо някои рекламисти си мислят, че такава комуникация работи. Вярно, може да работи за определени потребителски групи, но определено дразни други. Ще кажете, че с всичко е така. Да, но не съвсем. Защото чалгата е едно от нещата, към които настроенията са особено крайни. Тези, които я харесват си я слушат и това им доставя известно удоволствие, но тези, които действително не си падат по нея, не си падат и това си е. За да стане по-ясно, ето един прост пример: ако не харесваш такава музика и някой ти я пуска в някакъв вид обществен транспорт може буквално да те вбеси, особено ако не си в настроение. Толкова ти дразни слуха, че не можеш да не обръщаш внимание. От друга страна, на любителите на поп-фолка им е все едно- чалгичка хубаво, радио с “най-новите хитове”, не чалга, пак добре. Е, кажете ми кой е оптималният вариат? Очевидно радиото. И едните доволни, и другите също.
Рекламата по нищо не се различава от посочения пример. Е, не може ли да я концептуализират по някакъв неутрален начин? Явно не може. Зная, че когато се излъчва в национални медии няма как да я таргетират добре. Ще я видят и благосклонни, и нетолератни. Неприятното в случая е, че реклами от подобен тип взеха да се роят напоследък. Та взех да се замислям дали наистина това родно явление, чалгичката, е толкова популярно, дали наистина е толкова поп, а? Някои ще кажат, че голямо откритие съм направила. То истината всички си я знаят. Знаят, но разбират ли? Присъствието на “чалга звезда” взе да става гаранция за успех и висока посещаемост на което и да е събитие. Сериозно, малко са социалните кръгове, където този подход не действа. Само не мога да разбера какво толкова привлича хората.
Много е дискутирана тази тема, но все пак едно малко обобщение. За някои привлекателно е зрелището- толкова ли са готини кючеците в крайна сметка не мога да разбера?! Или пък външността на певиците- пълен боклук! Пошлост, показност, граничеща с вулгарност. Абсолютно долнопробно порно! Да не говорим, че всички се изредиха да си правят всевъзможни пластични операции. Гърди, устни, скули- напомпали са се до такава степен, че приличат на гъби. Изкуствени коси, мигли, тонове грим...какво още те си знаят. И това ми било еталон за красота! 0 % естетика. Да им имам първичността на някои български (изобщо балкански) мъже, че да ги харесвам.
Каквото ще да пеят, но с такава визия не мисля, че мога да им стана почитателка. Но в случая не мисля, че има противоречие. Визията е в абсолютен унисон с техния “репертоар”. Песни с елементарна мелодия, още по-елементарен текст, в който единствените и затова свръх експлоатирани мотиви са “любов”, “раздяла”, “болка”, “омраза”, “отмъщение”...колко сърцераздирателно! Направо като в латиноамериканска мелодрама. В последно време текстовете им май еволюират, защото в близкото минало се пееше за коли, руси мацки и мобифони:))) От материални ценности се прехвърлиха на постматериални. Нима нашето общество се е издигнало икономически толкова много, че да може да си го позволи?! Сигурно някой чичка от село с радост си припява чалгичка, докато си брои пачките...идилия.
Оставете го чичо от село, ама жалкото е, че в Студентски град е пълно с кръчми и други заведения, където пускат приоритетно такава музика. Я, по-добре ги зарежете и тях, там нямате работа. Още по-отчайващо ми действа това, че хората си я пускат в къщи, слушат си я докато вършат нещо друго и още по-важното- когато са абсолютно трезви. Склонността ти да я слушаш рано сутрин на абсолютно трезва глава е истинският критерии за това дали ти харесва.
Искрено се надявам да не е така...
събота, юни 10, 2006
Бързаме, бързаме...
Та като стана въпрос за книги, от известно време нещо ми прави впечатление. Като че ли авторите се надпреварват да концентрират действието в една напрегната точка. Нещото да се случи в колкото се може по- къс интервал от време. Ако може в 5 минути, най-добре! Ще гледам да се сетя за някои книги с подобна харектеристика. Една от тях е последната, която коментирах.
Не е трудно да си обясня защо авторите залагат на тази динамика. Просто е: самият съвременен читател не разполага с много време. Животът е динамичен и ние се адаптираме към неговия ритъм. Всички са ужасно нетърпеливи и лесно губят интерес. Това не е само по отношение на книгите, отнася се за всичко.
Нещата са ужасно обвързани. Животът препуска в див ритъм и ние с него. А книгите, като негово отражение, и те така. Прочитаме ги на един дъх. Просто нямаме търпение. Те самите ни провокират да го правим. Аз самата се опитвам да забавям темпото- нямам нужда от много адреналин, той води до стрес.
Най-лошото е, че хората се пристрастяват. Абсолютно вярно е: всички сме своеобразни наркомани! Безочливо лъжат, че искат почивка. Напротив, искат да са още по-заети. Това е единственото нещо, което им дава смисъл. И аз съм такава. В момента, в който остана без нещо, което да върша, имам чувството, че деградирам. Трябва да правя нещо, защото ще се разложа. Истинска болест. Дори това, което наричаме почивка пак е работа. Представете си, че отивате на поход в планината. Катерите се, катерите се и пак искате да стигнете до върха! Уморени сте, но не- гледката е приказна. Искате я! Тя е вашата награда! А вие просто имате нужда да вярвате, че я заслужавате. Разбира се, че я заслужавате. Все пак сте се трудили, нали?
Да, определено има такива, които си почиват с работа. Да вземем например една жена, която решава да си вземе почивен ден. Тя не бърза. Изключила е алармата на телефона, който обикновено звъни точно в 6.50 почти всяка сутрин. Наспала се е добре. Да кажем, че в най-добрия случай 5 минути преди да отвори очи в този прекрасен почивен ден е сънувала зашеметяващ еротичен сън. Ех че хубаво! Чак да й завидиш! Налива си чаша благоуханно кафе, което като еликсир се влива и бавно съживява всяка клетка на тялото й....Ето че вече е съвсем разсънена. Но по някаква ирония на съдбата точно в този момент започва да чувства непоносимия вакуум на нищоправенето. И ето го спасителния пояс: в къщи е мръсно! Ето какво ще прави- тя ще чисти! Вече е твърдо решена, че тази явна деформация на пълното щастие, проклетата мръсотия, трябва да бъде изличена от лицето на земята. В края на деня тя ще бъде истинска героиня! Ето една висша форма на мазохизъм. Да, домакинската работа е точно това. Повечето мъже могат само да мечтаят за краткия хушевен оргазъм, който може да се постигне благодарение на една изчистена къща. А жените се оплакват, че мъжете не зачитат техния труд. Просто поза. Те дори се радват, че мъжете не им се бъркат. Как така ще им отнемат това удоволствие!
Поуката: Човек е обречен на страховете си. Можеш да преодолееш някои от тях, но не всички. Нестабилността, която ти създава бездействието не е в никой случай страх за пренебрегване. Действието ни прави значими, създава ни позиции, кара ни да се чувстваме пълноценни. Но трябва да избегнем пристрастяването. То ограничава свободата ни. И понеже идва лято, я най-добре да си позагубим времето в някои безсмислени дейности, а? Мисля си, че не е лошо да зарежем големия град. Обаче май взех да се пристрастявам към него...Ужас!
To be continued...
Не е трудно да си обясня защо авторите залагат на тази динамика. Просто е: самият съвременен читател не разполага с много време. Животът е динамичен и ние се адаптираме към неговия ритъм. Всички са ужасно нетърпеливи и лесно губят интерес. Това не е само по отношение на книгите, отнася се за всичко.
Нещата са ужасно обвързани. Животът препуска в див ритъм и ние с него. А книгите, като негово отражение, и те така. Прочитаме ги на един дъх. Просто нямаме търпение. Те самите ни провокират да го правим. Аз самата се опитвам да забавям темпото- нямам нужда от много адреналин, той води до стрес.
Най-лошото е, че хората се пристрастяват. Абсолютно вярно е: всички сме своеобразни наркомани! Безочливо лъжат, че искат почивка. Напротив, искат да са още по-заети. Това е единственото нещо, което им дава смисъл. И аз съм такава. В момента, в който остана без нещо, което да върша, имам чувството, че деградирам. Трябва да правя нещо, защото ще се разложа. Истинска болест. Дори това, което наричаме почивка пак е работа. Представете си, че отивате на поход в планината. Катерите се, катерите се и пак искате да стигнете до върха! Уморени сте, но не- гледката е приказна. Искате я! Тя е вашата награда! А вие просто имате нужда да вярвате, че я заслужавате. Разбира се, че я заслужавате. Все пак сте се трудили, нали?
Да, определено има такива, които си почиват с работа. Да вземем например една жена, която решава да си вземе почивен ден. Тя не бърза. Изключила е алармата на телефона, който обикновено звъни точно в 6.50 почти всяка сутрин. Наспала се е добре. Да кажем, че в най-добрия случай 5 минути преди да отвори очи в този прекрасен почивен ден е сънувала зашеметяващ еротичен сън. Ех че хубаво! Чак да й завидиш! Налива си чаша благоуханно кафе, което като еликсир се влива и бавно съживява всяка клетка на тялото й....Ето че вече е съвсем разсънена. Но по някаква ирония на съдбата точно в този момент започва да чувства непоносимия вакуум на нищоправенето. И ето го спасителния пояс: в къщи е мръсно! Ето какво ще прави- тя ще чисти! Вече е твърдо решена, че тази явна деформация на пълното щастие, проклетата мръсотия, трябва да бъде изличена от лицето на земята. В края на деня тя ще бъде истинска героиня! Ето една висша форма на мазохизъм. Да, домакинската работа е точно това. Повечето мъже могат само да мечтаят за краткия хушевен оргазъм, който може да се постигне благодарение на една изчистена къща. А жените се оплакват, че мъжете не зачитат техния труд. Просто поза. Те дори се радват, че мъжете не им се бъркат. Как така ще им отнемат това удоволствие!
Поуката: Човек е обречен на страховете си. Можеш да преодолееш някои от тях, но не всички. Нестабилността, която ти създава бездействието не е в никой случай страх за пренебрегване. Действието ни прави значими, създава ни позиции, кара ни да се чувстваме пълноценни. Но трябва да избегнем пристрастяването. То ограничава свободата ни. И понеже идва лято, я най-добре да си позагубим времето в някои безсмислени дейности, а? Мисля си, че не е лошо да зарежем големия град. Обаче май взех да се пристрастявам към него...Ужас!
To be continued...
събота, юни 03, 2006
Код към истината?
Много често се случва, когато прекалено много се шуми около дадено нещо, да си кажеш, че това е поредната сензация, с която медиите запълват своето време и пространство. Не му обръщаш особено внимание, особено ако си от хората, които не си падат по голямото суетене. Става ти толкова досадно, че всеки опит да се изключиш за поредната тъпа информация ти коства неимоверни усилия и пак не дава резултат...
В такава сензация се превърна и “Шифърът на Леонардо”. След като няколко човека ми казаха, че са я прочели за един ден реших, че може би си струва да й отделя и аз известно време. Може би си заслужава, а може да се окаже, че не е поредната празна сензация. Кой знае? Още повече, че я имах в къщи, така че не ми се наложи да я купувам.
Оказа се доста интересна, честно казано не съм очаквала да се окаже толкова интригуваща. Наистина напрегнат сюжет, загадка, тайнственост в съчетание с история на изкуството и доста добри възгледи за религията. Перфектна комбинация, която прави книгата неслучайно бестселър. Толкова ми хареса, че реших, че не мога да си позволя да я прочета на един дъх. Обичам да се наслаждавам колкото се може повече на хубавите неща. Е, все пак не прекалено дълго, трябва да спра поне преди хубавото нещо да е достигнало пределната си полезност (уф, тая икономика!) Все пак още не съм стигнала до развръзката. Има време...
В действителност тази книга съдържа много от собствените ми убеждения. От както се помня съм убедена, че религията не е нищо друго освен инструмент за контрол. Изобщо не си падам по феминизма, но не може да се отрече, че християнството, а и други религии също, са подчертано ориентирани към мъжката власт и подтисничеството на жената. Дори и в сегашния атеистичен свят това убеждение е дълбоко залегнало в психиката на много хора. Освен това никак не одобрявам религиозните постулати, че човек трябва да се срамува от тялото си, от сексуалността си, т.е. от това, което е. Да си налага тъпи ограничения в името на нещо, което самият той не разбира. И да се откаже да мисли, да разсъждава и да взема решения. Не вярвам в каноните на църквата, не че ще ви шокирам с това, нито ще ви скандализарам. Това е нещо, което всеки втори казва. Това не означава, че не уважавам тези, които вярват. Въпрос на избор.
Казват, че “Шифърът на Леонардо” е преобърнал възгледите за религията на 45% от читателите на книгата. Моите не ги преобърна, те си бяха такива. Просто там прочетох това, което винаги съм знаела.
В такава сензация се превърна и “Шифърът на Леонардо”. След като няколко човека ми казаха, че са я прочели за един ден реших, че може би си струва да й отделя и аз известно време. Може би си заслужава, а може да се окаже, че не е поредната празна сензация. Кой знае? Още повече, че я имах в къщи, така че не ми се наложи да я купувам.
Оказа се доста интересна, честно казано не съм очаквала да се окаже толкова интригуваща. Наистина напрегнат сюжет, загадка, тайнственост в съчетание с история на изкуството и доста добри възгледи за религията. Перфектна комбинация, която прави книгата неслучайно бестселър. Толкова ми хареса, че реших, че не мога да си позволя да я прочета на един дъх. Обичам да се наслаждавам колкото се може повече на хубавите неща. Е, все пак не прекалено дълго, трябва да спра поне преди хубавото нещо да е достигнало пределната си полезност (уф, тая икономика!) Все пак още не съм стигнала до развръзката. Има време...
В действителност тази книга съдържа много от собствените ми убеждения. От както се помня съм убедена, че религията не е нищо друго освен инструмент за контрол. Изобщо не си падам по феминизма, но не може да се отрече, че християнството, а и други религии също, са подчертано ориентирани към мъжката власт и подтисничеството на жената. Дори и в сегашния атеистичен свят това убеждение е дълбоко залегнало в психиката на много хора. Освен това никак не одобрявам религиозните постулати, че човек трябва да се срамува от тялото си, от сексуалността си, т.е. от това, което е. Да си налага тъпи ограничения в името на нещо, което самият той не разбира. И да се откаже да мисли, да разсъждава и да взема решения. Не вярвам в каноните на църквата, не че ще ви шокирам с това, нито ще ви скандализарам. Това е нещо, което всеки втори казва. Това не означава, че не уважавам тези, които вярват. Въпрос на избор.
Казват, че “Шифърът на Леонардо” е преобърнал възгледите за религията на 45% от читателите на книгата. Моите не ги преобърна, те си бяха такива. Просто там прочетох това, което винаги съм знаела.
Абонамент за:
Публикации (Atom)