Мистериозният мъж отсреща

Хладна есенна вечер, в която се чудиш какво да правиш и единственото, което ти хрумва е да отидеш да пиеш едно някъде. Хубавото е, че и други мислят като теб. И затова без много уговорки се завличате в най-близкото заведение, за да може после да се приберете бързо, ако имате желание.

Леко ъндърграунд обстановка. Дървена врата и неизмазани стени. Мрачничко е, но много задушевно. Скъп човек ти донася питие и после всички дружно си казвате наздраве. Погледът ти се плъзва наоколо. Бих казала, че в някои случаи късогледството е плюс. Виждаш всичко в лек воал и не осъзнаваш недостатъците на предметите. Един вечно обобщен поглед, който прави нещата почти вълшебни. Сякаш има някако значение какво пие човекът в другия край на заведението или каква марка цигари пуши. Той просто изглежда загадъчно присъстващ. До момента, в който си сложиш очилата и развалиш магията.

Един приятел още с влизането отбелязва как мъжът в дъното много му напомнял за самия него. Не си приличат, но може би в аурата им има нещо общо. Мъжът в дъното е с разкопчана риза, полусъблечено палто, силно набола брада и ужасно уверен поглед. Пропускам полуизгорялата цигата. Изглежда толкова небрежно, че те кара да си мислиш дали изобщо му пука за нещо. Сякаш е много претръпнал на всичко, сякаш с нищо не можеш да го изненадаш. Чак е плашещо недостъпен...

Изобщо не се съмнявам, че ще го видя пак. Той е винаги там, където бяхме и ние онази вечер. Винаги седи на една ръка разстояние от едно уиски и също на една ръка разстояние от Че Гевара. Казва се Джеймс Дийн и изобщо не го познавам. Само знам, че е впечатляващо мистериозен и винаги ще бъде там. Поне докато не махнат снимката му :)

Из дневниците на един студент- second part

В един прекрасен ден миналата седмица забелязах, че са поставили прекрасни контейнери за разделно събиране на отпадъци. Жълт, зелен и син. За хартия, стъкло и пластмаса. И просто засвири девета симфония на Бетовен. Ода на радостта...

Чудите се как може някой да се радва на контейнери? Е, може, защото културата на събиране на отпадъци е белег за културата на едно общество. Интересно хрумване, но споменатото действително може да се смята за една от дименсиите на културността. Ако се разровиш в боклука на един човек, можеш да добиеш доста задоволителна представа за това какъв е той. Но ние няма да си играем на детективи и няма да ровим по кофите, за да пишем биографии. Достатъчно е да се огледаме наоколо, за да разберем колко сме културни.

Не сме културни. Свежите студенти много ги мързи. Тъй като не са имали алтернативен общ контейнер, са си поставили торбичките с общ боклук пред шарените кофи. Все пак имат съвест. Не са ги натикали вътре, макар че в това не съм сигурна, защото не съм надникнала в кофата.

Контейнерите, които аз използвам, все още не са за разделно събиране. С моите съквартирантки сме съгласни, да не кажа ентусиазирани, да си събираме отпадъците в отделни торбички. Ще се правим на добри граждани. Даже ми хрумна, ако и някой друг се сети, че ще е добре да раздадат някакви стикери, които да си зелепим на вратите. Например: "Природно грижовни студенти", "Аз събирам разделно" или "Студенти с нежни сърца". Последното не се прие от мъжете по разбираеми причини.

To be continued...

И едно опровержение.

Помните пътечката, на която толкова се зарадвах. Онази, която преди това свършваше в небитието. Оправиха я, но сега се чувствам измамена. Оказа се , че са я оправили користно. За да може близкият строеж да се възползва от пътечката в другата посока. Присвои си я и даже си я загради с ламаринени панели. Аз не мога да си обясня как се случват такива неща. Нима пътечката не е част от инфраструктура, както и улиците? Не съм чула да е законно някой да си присвои улица, за да си разшири имота. Макар че и това съм виждала.

Някой мисли за мен, следователно съществувам.

От известно време ми прави впечатление един интересен факт. Хората пазят ревностно мислите си. Колко пъти сте чували някой да ви увещава "ще ти кажа нещо, но на никой друг не го казвай"? Или си казваш сам на себе си "ще си трая, докато не се случи". Дали това е някакво суеверие, социален рефлекс или просто във всички случаи защитен механизъм?

Хората не притежават мислите си. А в същото време са големи егоисти и много искат да ги притежават. Затова ги заключват в капан. Не ги изразяват или просто лъжат. Трудно е да се ориентираш в такъв хаос от намерения, лъжи и истини. Защо сме хищници, стиснали в лапите си своите мисли, сякаш са безценна жертва. А може би мислим твърде малко и затова мислите ни са толкова ценни? Хм, последното е абсурдно.

Да си призная, вече се притеснявам да попитам някого за каква работа кандидатства, как се е ориентирал, какво възнамерява да прави. Чувствам се неловко, сякаш съм нахлула в свещената му територия. Плановете на хората понякога са всичко, което имат и ако ги споделят сякаш ще загубят безценния си шанс в живота. Оказва се, че нямаме доверие дори на приятелите си. Този егоизъм, струва ми се, е по-скоро в ущърб, отколкото в полза на някого. Защото се лишаваме от шанса някой да ни подкрепи.

Мислила съм защо взаимоотношенията между хората винаги са ме занимавали толкова много. Не ми се иска да го обясня с резултати от проучвания, стигнали до извода, че просто такава е женската психика. Мисля, че ме заниват, защото наистина са проблемни. Ние наистина си нямаме доверие, винаги се съмняваме и се крием. А това се задълбочава, противно на всякаква логика, с опознаването.

Но мислите си наистина не притежаваме. При тях няма застраховка срещу кражба. Дори авторско право не ни е гарантирано. В момента, в който ги изречеш или напишеш, те вече не са твои. Някой грабва мислите ти, интерпретира ги и им дава нова форма. Понякога краде само скелето на конструкцията, а друг път само опаковката. Сигурно е доста тежко да си новатор. Много хора си приписват заслуги на твой гръб.

Всъщност всяко усещане за контрол е измамно. Не притежаваме мислите си, не контролираме образа си. Хората постоянно си играят с нас. Мислейки за нас, сънувайки ни, обсъждайки ни, конструирайки нашия образ. Но това е единственият начин да съществуваме. Постоянно да се променяме, да градим и да не притежаваме нищо.

За калинките и някои други bugs в бг рекламата

Какво според вас правят калинките в рекламата на Peugeot 207? Тези луди калинки изглежда ужасно много си падат по забавления в коли. Каквото и да правят, този къмършъл е един от най-добрите в българския ефир за момента. Гледала съм го и преди, но през последната седмица направо нямах търпение да го пуснат, за да го видя пак. Абсолютен пример за качаствена реклама, която е интересна сама по себе си и не те дразни. Напротив, кара те да я споделеш с повече хора. Всъщност, се оказва, че рекламистите на Peugeot имат много качествени идеи. Оказва се обаче, че и други са забелязали това и нахално се възползват. На мен поне една чисто нова реклама на роден мобилен оператор (с войводите, дето ще крадат момата) ужасно много ми прилича на тази. Обърнете внимание на финала и открийте приликите.

Рекламата made in BG много често се оказва, че черпи потенциала си от чужди идеи. Забележете билбордовете по софийските булевади, на които се кипри рекламата на супермаркети "Пикадили" (нищо против магазините, продават много хубави портокали и фреш). Рекламата представлява стилизирано от различни зеленчуци бразилско знаме. Аз това съм го виждала и преди. И то в поразително еквивалентен вид. Само че нямаше нищо общо с "Пикадили".

Преди време eenk.com ме светна, че рекламата на водка Flirt също е крадена. Онази с биковете. И то почти буквално от реклама на белъо, което не се предлага в България. Изглежда, че доста от родните ни рекламисти залагат на такива непознати за българския потребител реклами. На мен ми се струва, че и предишната рекламна кампания на същата водка беше "прерисувана". Става дума за онази, при която порочните действия се подразбираха по някакъв начин ("Той каза, че е правил...торта" или "Той казва, че гледа звездите" и т.н.) Идеята са я измъкнали от водка Red, която обаче е далеч по-оригинална.

Засега се сещам за тези примери, но със сигурност ще изскочат и други, които натрапчиво ще ме карат да се съмнявам в професионализма на българските рекламисти. Това не го казвам от типично български стремеж към дискредитиране на родното. Просто фактите са такива. Както личи, рекламата ни активно залага на не-авторството, също както и голяма част от "българската" музика.

BL!P

Beauty Loves! Pain. С удивителна на Loves! Това не е друго, а нова марка дрехи. Но на мен ми се струва, че може да бъде всичко, което засяга модната индустрия.

Мисля, че името е брилянтно. Че какво по-въздействащо откровение от това! В днешно време вулгарната откровеност е почти единственият начин да провокираш респект и интерес. Beauty Loves Pain е наистина една болезнена истина. Просто, ясно и съвършено вярно. Чудесно попадение.

Ако BL!P не беше регистрирана търговска марка, бих препоръчала на всяко така наречено студио за красота да го закачи на видно място. Всички сме чували поговорката "Трай, бабо, за хубост". Почти всяко момиче е закърмено с нея. А какво остава за максимата "Красотата изисква жертви". За да бъдете красиви, трябва да издържате на болка. Това е основно правило. А щом е така, значи светът е пълен с мазохисти. И те са предимно от женски пол.

Ако не ми вярвате, отидете в някой козметичен салон и ще разберете, че почти не съществува безболезнена процедура за разкрасяване. Бодат ви, скубят ви, стискат ви. В името на красотата. И после да не ми каже някой, че красотата не обичала болката. Обича я и още как. Помислете само за пластичните операции, които вече са се превърнали в новия крем за разкрасяване. Хората лягат под скалпела с такава лекота, с каквато се мажат с хидратиращ крем. Не се замислят, защото красотата днес е условие за щастие, успех и благосъстояние. А залогът е някаква си болка. Определено си струва да бъдем безчувствени. Ще се изстрадат няколкото седмици болки, синини и отоци на тъканите, но после пък може и да ви назначат за служител във фронт офиса на някоя банка. Или там, където са насочени амбициите ви.

Преди години за малко да ме линчуват в час по психология, когато трябваше да степенуваме по важност факторите, които влияят върху социалния ни статус. Бях сложила на едно от първите места добрия външен вид. Не мислете, че съм разсъждавала повърхностно. Така казват тези, които действително се опитват да избягат от тази истина. На ръба на голям скандал, преподавателката твърдо ме подкрепи. Действително, красотата е не само екстра, тя се превръща в условие. А в последно време това правило важи с все по-голяма сила.

Но дори това да е вярно, не одобрявам всички средства за постигане на целта. Пластичната хирургия ми се струва доста крайна, дори плашеща. Чувала съм за родители, които подаряват за 18-тия рожден ден на дъщеря си изкуствени гърди. Явно хората са тотално обсебени от идеята да бъдат красиви. И няма как да е иначе, щом обществото налага този стандарт. Така е, но не бих казала, че е за добро.

Make me beautiful. Това звучеше в началото на Nip/Tuck, един от най-готините сериали, които съм гледала в последно време. "A perfect face, a perfect soul, a perfect life". Пластичната хирургия може всичко. Но нямаше нужда да говоря за всичко това само за да ви убедя, че красотата обича болката. Вие това си го знаете. А буквалността на BL!P направо поразява.

Good morning, miss

Много обичам да вървя пеша. Винаги съм го правила. Дори много често съм отказвала на познати, които са искали да ме закарат до някъде. Защото за мен ходенето пеша е истинско удоволствие. То ме стимулира да мисля и да се усмихвам. Но сега ми липсва много. Все още се усмихвам на пук на дебилните физиономии около мен, но ходенето пеша наистина намаля значително. Просто защото няма начин да извървя разстоянието от Студентски град до центъра. Даже и с колело не може, защото не се знае дали ще съм жива след това...

Да, но пък за сметка на това значително се увеличиха контактите ми с разни хора. Не разбирайте под това комуникацията. По-скоро досега с нечий крак върху новите ми обувки или просто съживяващо сръгване в ребрата. Толкова лесно се общува с хората! Особено когато са те подпрели отвсякъде и даже няма нужда да се държиш. Няма съмнение, че става дума за любовта на моя живот. Автобус 280.

Прекрасна сутрин. Събуждам се в чудесно настроение. Дори още преди да съм се погледнала в огледалото. Да, като се погледна в огледалото рано сутрин се чувствам много добре. Защото се харесвам. На пук на комплексираните жени аз се харесвам дори когато не съм си сресала косата. Естествено, не слагам грим. Защото нямам нужда. Не казвам, че тези, които слагат имат физическа нужда от това. По-скоро е психическа. Както и да е, аз съм в много добро настроение.

Изобщо не ме дразни блъсканицата в моя любим автобус. Слушам си една песничка на T.I. и си представям приятно утро с лек бриз, който разклаща клонките на палмите...Няма бриз, а е много задушно, освен това господинът до мен е решил да пропуне сутрешния душ, а може би и вечерния, но какво от това! Няма никакво значение.

Всичко би било идеално, ако не беше решила да се качва истерична лелка! Не мога да си обясня как може всички да се качват мирно и спокойно, а лелките и бабичките трябва да ги разберат всички, че са там! Уви! Даже и приятната музика не успя да задържи раздразнението ми. Тя крещи, бута се и даже ругае, докато блъска една бременна жена. Абсолютна вещица. Не знам дали това е симптом на възрастта, но определено не го приемам за нормално.

В този момент направо получих просветление. Помислих си колко абсурдно е всичко това. Абсурдно чак до степен на лудост. Хората са полудели. А на мен не ми трябват такива екстремни изживявания. Е, това беше истинското събуждане. Good morning, miss. Welcome to the real world.
А ми се искаше контекстът на Good morning, miss да бъде съвсем различен...