Не ми се слуша вече!

Излишно е да казвам, че когато ми е писнало от нещо, го игнорирам. Не за друго, а за да не ме изнервя. Следвам принципа на спокойтвието. Когато човек е уравновесен, се справя по-добре с проблемите, а и живее по-дълго. За добро или за лошо прецених, че не е особено мъдро да вървиш срещу течението, когато времето и мястото не са подходящи. Спирам със съветите за пълноценен живот без загуба на енергия и продължавам по темата.

Какво игнорирам днес? Всъщност го правя от доста време. Някои хора ще кажат, че е направо безотговорно и крайно недопустимо, но днес не искам да чувам нищо за ЕС. Просто не можете да си представите колко ми е писнало да слушам всякакви неща на тази тема. Толкова ми е писнало, че дори не мога да се зарадвам на великата новина, че най-сетне ще ни приемат.

Великата цел, за която всеки беше готов да си продаде душата на дявола. И заради която в моите очи страшно много хора загубиха и последна капка достойнство. В името на благото. В името на престижа да се наричаме “европейци”. Това толкова ме обижда. Сякаш сме някакви диваци, които живеят в колиби и землянки и говорят някакъв неразбираем първобитен език.

Заветната цел...За нея политици подсмърчаха дълго време, защото им беше тежко, че не може да се случи както на тях им се иска. А после проливаха сълзи на радост от новината, че най-сетне усилията им се увенчават с успех. Как можеш да се радваш на нещо, което ти е отнело достойството, за мен е непонятно. Малко ли обиди отнесохме, малко ли компромиси направихме със себе си, за да се харесаме на когото трява?

Днес аз не се радвам на големия успех, защото не мога да преценя дали целта е оправдала средствата.
И въпреки всичко смятам, че ние все още не сме узрели за целта. Мисля, че ЕС ще направи огромен компромис с нашето приемане. И няма да бъде честно спрямо тях самите.
И накрая малко надежди за светло бъдеще. Ще се оправим, бе хора! Ще си върнем достойството, ще ни уважават! Само да влезем. Веднага!