Чувствам...

Обичам началото на есента. Слънцето е някак си...нежно. Топли те благосклонно с лъчите си, без да прежуля кожата ти или да те ядосва, че не го усещаш. Това е просто един следобеден ден в началото на есента. Когато морето е вече далече, но небето е все още така прекрасно синъо. Спокойно е. Божествено спокойно. Котката спи блажено на терасата, стоплена от слънчевите лъчи. Потънала в сиеста, с удоволствие мърка под ръцете ми, които я милват бавно по козинката. В никой друг сезон не бих била така убедена, че безметежното спокойствие е възможно. Тихо е. Вдъхновяващо тихо. Чувам само шумоленето от листата на черешовите дървета. Не ми навяват тъга, защото са все още живи, зелени са. Чувствам се щастлива. Вътрешният ми ритъм някак странно усеща промените. Есента ме изпълваше още докато чувствах морския пясък под краката си. Странно. Тая божествена меланхолия ме кара да се чувствам така истинска. Търпелива съм, макар вътрешно да очаквам непрестанно нещо. Винаги е така в началото на септември. Очаквам скоро нещо да се промени, ако ще това да е просто едно загръщане с мек шал. Септември е винаги едно очакване, но никога разочарование от нещо неслучено.