Някой мисли за мен, следователно съществувам.

От известно време ми прави впечатление един интересен факт. Хората пазят ревностно мислите си. Колко пъти сте чували някой да ви увещава "ще ти кажа нещо, но на никой друг не го казвай"? Или си казваш сам на себе си "ще си трая, докато не се случи". Дали това е някакво суеверие, социален рефлекс или просто във всички случаи защитен механизъм?

Хората не притежават мислите си. А в същото време са големи егоисти и много искат да ги притежават. Затова ги заключват в капан. Не ги изразяват или просто лъжат. Трудно е да се ориентираш в такъв хаос от намерения, лъжи и истини. Защо сме хищници, стиснали в лапите си своите мисли, сякаш са безценна жертва. А може би мислим твърде малко и затова мислите ни са толкова ценни? Хм, последното е абсурдно.

Да си призная, вече се притеснявам да попитам някого за каква работа кандидатства, как се е ориентирал, какво възнамерява да прави. Чувствам се неловко, сякаш съм нахлула в свещената му територия. Плановете на хората понякога са всичко, което имат и ако ги споделят сякаш ще загубят безценния си шанс в живота. Оказва се, че нямаме доверие дори на приятелите си. Този егоизъм, струва ми се, е по-скоро в ущърб, отколкото в полза на някого. Защото се лишаваме от шанса някой да ни подкрепи.

Мислила съм защо взаимоотношенията между хората винаги са ме занимавали толкова много. Не ми се иска да го обясня с резултати от проучвания, стигнали до извода, че просто такава е женската психика. Мисля, че ме заниват, защото наистина са проблемни. Ние наистина си нямаме доверие, винаги се съмняваме и се крием. А това се задълбочава, противно на всякаква логика, с опознаването.

Но мислите си наистина не притежаваме. При тях няма застраховка срещу кражба. Дори авторско право не ни е гарантирано. В момента, в който ги изречеш или напишеш, те вече не са твои. Някой грабва мислите ти, интерпретира ги и им дава нова форма. Понякога краде само скелето на конструкцията, а друг път само опаковката. Сигурно е доста тежко да си новатор. Много хора си приписват заслуги на твой гръб.

Всъщност всяко усещане за контрол е измамно. Не притежаваме мислите си, не контролираме образа си. Хората постоянно си играят с нас. Мислейки за нас, сънувайки ни, обсъждайки ни, конструирайки нашия образ. Но това е единственият начин да съществуваме. Постоянно да се променяме, да градим и да не притежаваме нищо.