Мистериозният мъж отсреща

Хладна есенна вечер, в която се чудиш какво да правиш и единственото, което ти хрумва е да отидеш да пиеш едно някъде. Хубавото е, че и други мислят като теб. И затова без много уговорки се завличате в най-близкото заведение, за да може после да се приберете бързо, ако имате желание.

Леко ъндърграунд обстановка. Дървена врата и неизмазани стени. Мрачничко е, но много задушевно. Скъп човек ти донася питие и после всички дружно си казвате наздраве. Погледът ти се плъзва наоколо. Бих казала, че в някои случаи късогледството е плюс. Виждаш всичко в лек воал и не осъзнаваш недостатъците на предметите. Един вечно обобщен поглед, който прави нещата почти вълшебни. Сякаш има някако значение какво пие човекът в другия край на заведението или каква марка цигари пуши. Той просто изглежда загадъчно присъстващ. До момента, в който си сложиш очилата и развалиш магията.

Един приятел още с влизането отбелязва как мъжът в дъното много му напомнял за самия него. Не си приличат, но може би в аурата им има нещо общо. Мъжът в дъното е с разкопчана риза, полусъблечено палто, силно набола брада и ужасно уверен поглед. Пропускам полуизгорялата цигата. Изглежда толкова небрежно, че те кара да си мислиш дали изобщо му пука за нещо. Сякаш е много претръпнал на всичко, сякаш с нищо не можеш да го изненадаш. Чак е плашещо недостъпен...

Изобщо не се съмнявам, че ще го видя пак. Той е винаги там, където бяхме и ние онази вечер. Винаги седи на една ръка разстояние от едно уиски и също на една ръка разстояние от Че Гевара. Казва се Джеймс Дийн и изобщо не го познавам. Само знам, че е впечатляващо мистериозен и винаги ще бъде там. Поне докато не махнат снимката му :)