Неосъществен разговор

Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че понякога имам чувството, че ще се счупя. Вървя по улицата и си мисля, че съм много висока, защото няма нищо, което да ме притиска. Това ме прави уязвима. Лек полъх...и ще се отчупи нещо от мен. Колко странно...

Отдавна не съм сънувала, че летя. Но това ме прави по-свободна. Когато летя, съм твърде близо до земята. Не мога по-високо. Колко странно...

Радвам се, че не сънувам морето. Защото то винаги ме тегли към себе си, а аз не го желая. Просто мен не ме привлича. Колко странно...

Всичко това сега го няма. А аз съм толкова свободна. Цяла съм, струва ми се, че съм стъпила здраво на земята. Само попитай и ще ти кажа цялата истина. Не се страхувам от нищо. Не се страхувам да пресека улицата, защото колите спират. Не се страхувам от кръвожадни кучета, защото те бягат от мен. Не се страхувам от хората, защото знам, че те имат, вероятно, повече страхове от мен самата. Къде е инстинктът ми за самосъхранение. Изчезнал е и той. Колко странно...

Това ли е цената, която плащам, за да бъда себе си? Нима съм се доверила сляпо?

Не искам отново да съм персонализирана реклама. Аз мога да бъда това, което си Ти и затова да ме желаеш. Но Аз никога няма да бъда Ти, така че по-добре Ти се опитай да бъдеш Аз. Дали така ще ти хареса повече?

П.С. Никой да не се чувства в ролята на Ти.