City lights (малки импресии)

Някога big city ме плашеше. Не намирах нищо красиво в него. Мислех, че опустошава и те прави безчувствен. Мислех, че убива вътрешно. Бавно.

После свикнах. Но пак мислех, че убива. Бавно. Но този път сладко. С удоволствие наблюдаваш как го прави. Ставаш твърде нетърпелив, после невнимателен и най-сетне безкомпромисен. Така big city убива твоята наивна неопитност. Отнема ти девствеността и те прави част от себе си. Но дали това те кара да го мразиш?

Сега не ме плаши, а ме вдъхновява. В големия град аз нямам нищо. Но той нищо не ми е отнел. Мисля, че аз лукаво го използвам. Пия от силите му, за да живея. Тъпча дръзко улиците му и не му давам да ми се подиграва. Никога.

Не зная дали между нас има симбиоза, поради простата причина, че дори не мога да предполагам дали той има полза от мен. Другият вариант би бил аз да паразитирам върху него. Което, от своя страна, ме поставя в позицията на силния. Още по-добре.

Мисля, че понякога флиртува толкова дръзко, че губя съзнание. Той е готов да ми даде всичко. Независимо дали го искам или не. А после ще ме заблуди, че имам нужда от него, за да бъда готова и аз да му дам всичко. Накрая ще се прави, че не го интересувам, за да изпита предаността ми. Всъщност никога не се знае кой ще победи.

А това дори няма значение. Защото аз обичам неговите светлини и той ме кара да се чувствам жива. Зная, че го притежавам. И за това не са ми нужни никакви физически доказателства. Достатъчно е вечер да вървя уверено и с лека усмивка по неговите улици. Да гледам потоците от светлини и да си казвам: не си съвършен, но ме правиш щастлива.